„Няма народ без орнаментика, както няма народ без език“ – Николай Райнов
Николай Райнов е роден в търновското село Кесарево на 1 януари 1889 година в семейството на видния деец за национално освобождение Иван Райнов. Брат е на художника Стоян Райнов, професор по керамика и баща на видния скулптор Боян Райнов, както и на писателя Богомил Райнов. Завършва “Държавно художествено-индустриално училище“ в София (1919). Пише поезия, белетристика, културологични произведения в областта на историята на изобразителното изкуство, фолклора, етнографията, сътрудничи на периодичния печат, проучва много паметници на културата, публикува редица статии за изкуството и литературата. След 1972г. е командирован за 2 години в Париж, за да се запознае с паметниците на културата във френската столица. Когато се завръща, приема преподавателско място в Художествената академия в София, където е професор по история на изкуството до 1950 г. В продължение на две години изследва всички копривщенски надгробни плочи и надписи, върху която тема публикува изчерпателна монография. Прави обстойни проучвания върху българската дърворезба и древната българска история.
Приживе Николай Райнов има само една самостоятелна изложба. Пълноценното честване на 50-ата му годишнина през 1939 г. е осуетено и така изложбата от 1922 г. в Пловдив става първата и остава единствена. През целия си живот се определя като „художник-декоратор“ и създава значителна продукция в областта на илюстрацията и оформлението на книгата, както и многобройни декоративни проекти. Най-личната, уникална и разпознаваема част от художественото му творчество обаче остават т. нар. „стилизувани картини“, които създава през 20-те и 30-те години. Някои от декоративните композиции достигат до нас придружени от обяснение на сюжета, но всички те отразяват многостранните интереси на Николай Райнов в области като философия, история на религията, етнография, физика, ботаника, астрология, химия и т.н.
„Илюстрацията украсява плоска повърхност. Тя не може да бъде декоративна, ако желае да запази стилната си цена. Това я огражда от много опасности, преди всичко, запазва художествената й свобода.“ – Николай Райнов
„От всички живописни родове, пейзажът е най – свободният, най – разнообразният като възможност и най – благородният за работа. Чрез него човек успява да намери себе си в околното и да усети света около себе си. Пейзажът е мост между Света и човешкото Аз.“ – Николай Райнов
„Когато човек се озове в гора, той вижда разни дървеса, цветя, треви, чува гласове на птици, мяркат му се животни. Едни го поглеждат плахо, други – заплашително. Пред очите му политат пеперуди. По пътеките пълзят гущери и змии. В потока плуват рибки. Между най-дребните тревички се промъкват още по-дребни буболечки, които човек не би забелязал, ако не се вгледа внимателно. Такава гора е орнаментиката на всеки народ. Няма народ без орнаментика, както няма народ без език.“ – Николай Райнов
Ето какво казва накратко за себе си Николай Райнов в Алманах „Жътва“, 1922 г.:
,,Учих философия, а свърших декоративно и графично изкуство; решил бях да стана монах, а се ожених; обичах хората, а те ме намразиха; мои врагове са ония, на които съм правил само добро; тридесетгодишен съм, а изглеждам старец; смятах, че мое призвание е четенето, а се принудих да пиша. Най-голяма благодарност дължа на семинарията, дето ме научиха да мисля, да мълча, да почитам, да съзерцавам и да търся нещо по-горно от човека…
Много неволя и бедност изпитах, за което се радвам: наченах от това да диря опора сам в себе си и се не предадох никому. Ходих много низ нашенско, по цяла България, за да изуча езика, срам ме беше, че не си знам езика, а ми трябва да си служа с чужди думи. Ходих и по Изток, от дето пазя пожълтяла тетрадка спомени, които може някога да издам. Търсих следите на загубени духовни движения, срещнах скъпи хора, за които не смея да говоря, видях неща, за които няма и перо. Живях всякак. Много неща учих. Много науки ми трябваха. Износвах ли си впечатленията, давах ги на другите: тъй се появиха една по една книгите ми. В много от тях има изповед: който знае да ги чете, ще ме види какъв съм и какъв съм бил.“
Внучката му Диана Райнова казва за него:
,,Къде ли са сега индийските му дневници и познанието, което му е предал учителя Мория… Тепърва ни предстои да преоткриваме личността и това, което ни е завещал Николай Райнов.“
Член на Съюза на българските писатели (СБП). Член и председател на Съюза на българските художници (СБХ). Избран за Академик на БАН, дописен член на Българския археологически институт. Удостоен е с званието Заслужил деятел на изкуството.
Умира на 2 май 1954 г. в София.
